РЕВИЗИЯ

Изпратил Георги Димитров

ПАРЛАМЕНТ НА РЕЛСИ

В парламента
със линейност права
се прочуха
и се сблъскаха
десетки влакове…
на пета глуха.

ЕХО НА ВТОРО ЧЕТЕНЕ

Все на първо четене
се чува: “Парламента!”,
ала ехото си срича:
“Пара… мента!…”

РОБСКИ МАРШ

Със слово мъдро
робът вдъхновен е:
Пред шеф се марширува
на колене!

ВЕСТНИКАР – ПЕРАЧКА

Изпират ли чрез него суми,
той пише, само че без думи.

ЗНАМЕ

Един го спуска патетично
на корниза,
друг мисли как да го скрои…
на риза.

ПРАГМАТИЧНА МОТАЦИЯ

Крилата, заредени вчера
със мечти за слава,
днес тежко виме са
на дойна крава.

ПРИСПОСОБИМОСТ

Конят дълго противи се
на юзди и на хамути,
а мнозина хора са родени
с тези атрибути.

ЙОНКО БОНОВ - Редактор във вестник “Българско войнство”.

Страничните ефекти на тапите за уши

„Наводнението е природно бедствие, което в известна степен се поддава на прогнозиране”
- Славе, антената, разваляш сигнала! -Тихо, тъкмо намерих честотата, сгълча я мъжа. „Ето защо при опасност от наводнение трябва да знаете, че ще бъдете извест..”. Някакъв подводен удар разклати върха на „Паметника на Свободата” и и последните думи на говорителя на ведомството цамбурнаха във водата. -Екатерино, скачам! –Миличко, недей! Славе обаче ловко финтира защитата, и храбро се гмурна след радиоапарата. - Божичко, изхлипа жената.
В професионалната характеристика на Славе пише експерт веика. След 30 години стаж, течовете бяха, така да се каже негова съдба, негов втори дом. „Дайте ми подходящ ключ и ще отпуша тази държава!” обичаше да повтаря Славе, докато бистреше с колеги задръстения от боклуци политически пейзаж.
–Скъпи, по-добър си и от Кевин Костнър във „Воден свят”! изчурулика радостно жената. – Пфу, той е гола вода- изръмжа Славе и се покачи отново на върха на паметника за да размаха победоноосно писукащото радио. Закрепилите се по върховете на Софийския и кубетата на „А. Невски” крушенци радостно развяха фланелки в знак на отговор.
„Ако сте на път и констатирате опасност от наводнение, обадете се на Гражданска защита. Ако имате мобилна връзка, известете близките си или Гражданска защита за местонахождението си..”
- Слънце, дръж радиото! Пази го като очилата си. – Но.. -Аз се връщам долу, да помагам, прекъсна я безцеремонно Славе, обхванат от войнишки ентусиазъм. – На кой бе миличко? изстена жалостиво „слънцето”. - Не виждаш ли, жива душа няма наоколо. Последните студенти от 280 отплаваха с резервните гуми на буса. Даже още преди обедните новини по „Хоризонт”. Само ние двамата останахме да чакаме помощ от Гражданска защита. – Ама че си глупава Кате, та нали точно това ти разправям! Няма какво повече да чакаме! Той е д о л у и вече работи по въпроса, заяви отговорно Славе и се приготви за ново потапяне. –Кой е долу, какъв въпрос? проплака отчаяно зад големия диоптър благоверната му съпруга. – Как кой бе мило, как кой, раздразнено я скастри Славе. Господин Гражданска защита е долу! Долу, при парламента. Това дето течението още заранта го довлече и сега събира клонака. Мъчи се да извади тапите от ушите на депутатите. – Ау, горките- закри уста с длан боязливата Екатерина. – Мда, преди малко дърпал- дърпал и наркая си фраснал главата в паметника, затова си изтървах радиото. Нещо са се заклещили много надълбоко в ушите им. – Ами те Славе, синоптиците откога ги предупреждаваха. Хубаво, че колегите им в турско ползват тапите за уши само извън работно време и послушаха Любчето Кумчева. – Сега на г-н Гражданска защита вече не му достигат сили, завалията. Поуморил се е. И как иначе – сам човек? – Славе! Виж! Нивото спада! Ето и статуята на Чапкънов! - Евала, г-н Гражданска най- сетне е успял да ги извади!– Жено, ела да те прегърна. Спасени сме! Водата вече има къде да се оттича!
„Бъл-га-ри! Ю-на-ци”! От кубетата на Невски скандираха като обезумели.

Антон Петров Терзиев е н осител на Специална награда от конкурса за поезия "Биньо Иванов"- Кюстендил ( 2007 г) Първа награда на Фондация "13 Века България" за публикуван разказ "Рашко Сугарев" ( 2007 г) Първа награда за най- оригинален литературен герой ''Ирелевант''(2007) Първа награда за разказ в конкурса ” Златен Ланец ” на в-к “ Труд ” (2006 г) Награда за дебют в изобразителното изкуство на радиопредаването "Пикник на Везувий" RFI - България (2004) Награда от Министерски съвет на България за проект за керамично пано, в съавторство със Самуил Стоянов (2001) Носител на отличие от Националния младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" (Стара Загора, 2001)

ВЪЗРАЖДАНЕТО НА МУТРИТЕ.

Здравейте! Пише Ви човек чоято одисея по чакането на опашката за регистрацията за коли стигбна своя апогей. Като гражданин съм длъжен да Ви алармирам за нередностите ставащи по време на чакането на опашката. Мутри и други съмнителни елменти с дебели вратове със съдействието на органите на реда, които уж трябва да въдворяват ред и пазят тези от които им идва тлъстата заплата. без ред си вкарват по няколко десетки коли (разбира се срещу заплащане от 150 лева) пред очите на изморените и чакащи няколко денонощия граждани. Отново корупционната схема полиция-мутри а уж живеем в демократична държава и тропаме пред вратите на Европа. Ако желаете да се убедите със очите си заповядайте утре 25 май пред портала на КАТ във град Варна и наблудавайки ще се уверите в истиността на писанията ми, свидетели са стотиците хора чакащи на опашка.
Надявам се като реномитрана медия ще вземете необходимите действия за спиране на това безобразие и за огласяването му пред обществеността.
Аз от своя страна ще се постарая да алармирам всички необходими инстанции и средства за масова информация за това недупостимо действие на хората които трябва да дават пример за ред и дисциплина в тази държава.

ХИТРАТА СВРАКА

Честните хора не обичат лъжата, но тогава се прехранвах като имиджмейкър на свободна практика. Наемаха ме личности без особени достойнства, които трябваше да издигам на пиедестал… Правех го заради професионалния престиж. След няколко кампании мислех, че съм ловък манипулатор, но разбрах, че има и такива по призвание. Те лъжат от сърце, при това така заплетено, че творческото им вдъхновение те радва ако си зрител. Дали заради драматургията или заради лесните пари, се включих в чужд сценарий на гениален автор. Въпрос на гледна точка е дали преминах скъпо платен професионален курс, или станах жертва на криминална измама.
Нищо нямаше да ми се случи, ако се бях направил на разсеян… Когато Гецата ме попита за Заир, му казах, че е бивша френска колония. Това го обнадежди и той реши, че имената на местните са френски. Според мен обаче са африкански с френско звучене. Не бях се замислял за техните имена, но моето дете наричаше своята кукла-негърче Гонзо. Реших да обърна звуците и му отговорих:
- Нещо като Зонго… Например Жак Зонго.
Погледът на колегата светна:
- Зонго… Занго… Жан Занго! Как ти звучи?
- Като типично заирско име. Какви са тези глупости всъщност? – обезпокоих се
аз. Заговорническият му тон ме наведе на мисълта, че ще ме забърка в някоя каша:
- Отдавна се боря за водещ материал на първа страница и най-после имам
шанс… за утрешния брой… Лошото е, че нямам “топ-новина”, а и взех едни пари от старши-треньора на “Колибри” срещу услуга. Сега търся начин да се оправя със ситуацията.
- Да не я заплетеш повече? И защо ме занимаваш с това?
- Ти си добър имиджмейкър. – подхвърли Гецата – Ще ми помогнеш ли – има
начин да провокираме интерес към треньора. – той изплю камъчето – Предстои му преподписване на договор и трябва да съдействам… човекът си плати. Ако можеш само да придадеш достоверен облик на историята, която съм измислил?
- Нали не ме караш да лъжа? Знаеш, че не ми е в стила… Освен, когато е за
пари – тогава е от професионализъм.
Вече си дойдохме на думата. Ставаше дума за платена кампания по изграждането на персонален престиж пред работодател. Срещу половината от възнаграждението, трябваше да помогна на Гецата при манипулирането на спортната общественост. Дотук имахме благозвучно заирско име и идеята неговият притежател да води преговори за трансфер с треньора на “Колибри”. Пазарлъците с “футболната звезда” трябваше да мотивират собствениците на футболния клуб да преподпишат договора си с нашия клиент, обнадеждени от проблясналата “светлинка в тунела”. Хубаво, ама трябваше да популяризираме и несъществуващото величие, да го направим единствената надежда за влизане на отбора
в “А”-групата на шампионата.
- Пиши! – започнах аз – Пиши, че задачата по трансфера е трудна, защото Жан Занго
е в Милано, и италианските отбори наддават за него. Предстои заминаване на нашия човек, който му е приятел и има известни шансове. – добавих – Тъкмо и една командировка ще издействаме на клиента, за навиване на футболиста ще му дадат джобни, с които да ни черпи.
Тази измислица пък взе, че повлече крак… Материалът на Гецата бе публикуван с финален текст: “Още по темата – в следващия брой”. Спортните новини на телевизията се позоваха на вестника, телефонът на колегата зазвъня, търсеха го и от други медии а той диктуваше глупости…
На другия ден разни футболни шефове му предлагаха пари срещу информация къде точно в Милано е отседнал Занго, колко се готви да предложи нашият човек (който вече беше “потънал” в чужбина). Бяхме близо до очаквания резултат, собствениците на “Колибри” дадоха изявление, че новата инициатива на треньора ще доведе до преразпределение на силите във футбола, а това значеше преди всичко – подписан договор с клиента, чиста съвест от добре свършена работа и заслужени хонорари. Гецата предложи:
- Нека хубаво да ги “разходим из материала”, за да не се усъмнят. Можеш ли да
му направиш уеб-сайт?
- На треньора ли? – не допуснах, че Гецата е толкова нагъл.
- Не, на заиреца! – застреля ме той.
- Престани, това си е явна измама… – и добавих с укор – Още малко и фен-клуб…
Той ме гледаше с възхищение заради хрумването, а моята суета победи разума. Лесно се предадох и продължих:
- Всъщност така образът му ще оживее, ще напишеш още и за бой в миланска
дискотека, за някакъв секс-скандал, и гледай какво става!
Следващият ден беше кошмарен за мен – бях на път да вляза в затвора за измама…
Разни хора ми предлагаха пари, за да им ходатайствам за среща с Жан Занго. Оказа се, че във водещия материал на новия брой, Гецата ме е посочил като персонален мениджър на футболната звезда. По-лошото е, че италианците ми броили огромна сума на ръка за да се срещнат със спортиста и едва ли бих се трогнал от смешните рушвети на родните клубове. Това обаче не беше вярно – предлаганите суми направо ме изкушаваха, но и представата за Интерпол не ми бе чужда. Вероятно съм гледал много филми за “справедливото възмездие”, но съм гледал и други с “хепи-енд”. Така исках да свърши и тази история, но моят съучастник не отговаряше на обажданията ми. Електронните медии се надпреварваха да цитират “топ-журналиста”, огласил фактите. За щастие на вратата ми се появи героят на деня… Самият “гений” на футбола… Не, въобще не съм лъжец, особено ако не ми плащат за това – на прага ми не беше Жан Занго, а старши-треньорът на “Колибри”. Последваха груби неспортсменски прояви, агресията се смени с истерия, и накрая с хленчене:
- Моля те, не ща вече да подписвам договора! – той извади пачки от
джобовете – Имам още пари, ще ти платя, но накарай онзи кретен да престане да халюцинира!
Бях готов да преотстъпя на Гецата предложената сума, само и само да се откаже от темата. Нещо повече – на драго сърце щях да се откажа и от онзи свой дял от хонорара, дето ми го беше обещал, а можех и допълнително да му платя, с надеждата, че алчността му ще надделее пред неговия кариеризъм и манията за слава ще бъде победена от прагматизма… Оказва се, че всъщност съм гледал твърде малко филми…
Тази история по действителен случай имаше следният финал:
Гецата без каквито и да е скрупули прибра всички предложени
пари и ни увери, че още на следващия ден Жан Занго ще подпише договор с Нигерия и безследно ще се затрие нейде из Африка. Според него така историята щяла да приключи с “хепи-енд”, а той щял да замине за Милано… А аз, ако съм си бил научил урока, да съм се поупражнявал, като съм си изберял някой със самочувствие като мен, че по-лесно лапал въдицата… Забравих да му кажа за възмездието във филмите – все някой ще провери кой играе в нигерийския отбор. Лично аз бих пратил Жан Занго “по дяволите”, а “гяволите” нека ходят в Милано… По-късно един заирец действително ме нае за мениджър, предлагали му от много места трансфер и трябвало да му вдигна цената. Италианците дадоха повече…

Иво Чолаков

СДЕЛКА

Кривнах леко с волана, защото пешеходецът ме стресна. Колата се повъртя по заснежения път и спря, а човекът ме догони:
- Ще ме закараш ли до града? – попита премръзнал той.
- Натам съм тръгнал, качвай се!
Щом седна, непознатият се оплака:
- Останах без кола насред пътя, а пък и то една кола…
- Авария ли? – попитах без особен интерес.
- Бедствие! – отговори пътникът, разтривайки пръстите си – Тинчето
ми разказа играта.
Очаквах да чуя история за женското коварство и мъдро заключих:
- Сузи или Фани, Гинчето или Тинчето – хлътнеш ли, те разиграват…
- Всъщност се казва Кристина, но и викам Тинчето. – миловидно просъска
той през зъби. – И не съм хлътнал, а тя ми се натрапи като си купих кола… Цял живот се стремя към “Ес”-класата на “Мерцедес” - въртя бизнес, уважават ме, известен съм, но чак сега си позволих този разкош – последен модел с всички екстри, с климатик и кожен салон. Охарчих се, направих застраховка и не щеш ли – Тинчето.
- Това им е в природата. - забелязах, а той кармично ми отвърна:
- Да, природата!.. Всяка друга полска мишка би се настанила в “Трабант”.
Оказа се, че Тинчето е малка гризла, удостоила с посещение колата му, докато била в някакъв склад. Откривайки наръфаните салфетки в джабката, великодушно нарекъл коледната си изненада Кристина – по случай празника, а сетне се отдал на заслужено веселие. Обясних му, че е постъпил добре – не трябва да се хабим за разни дреболии, а той през сълзи продължи:
- Дреболии ли? Не съм в час заради изчадието, бизнесът ми пропада, язък
и за колата… Сега никой не би дал за нея повече от хилядарка…
- За мишката ли? – пошегувах се аз, а той ме погледна възмутено:
- Как за мишката бе - за Мерцедеса… За нея пари давам да я разкарат, но
се инати. Като почна да ръфа “кожения салон”, заложих капани – пръстите ми попадаха в тях, но тя не. Падаше си по кожата… и жиците. Два пъти инсталацията даде на късо, а застрахователите отказваха да приемат, че Тинчето е “природно бедствие”. Смених таблото и електриката, нямам климатик – тръбите са продупчени, как иначе ще се придвижва от двигателя през купето до багажника и обратно?
Съчувствено му предложих я отрови. Нещастникът пробвал, но тя не вкусвала.
Опитвал да прогони злодея и с газ – от тогава очите му сълзяли в лимузината...
- Чувал съм – подметнах – че при стрес гризачите напускат своите убежища.
- И аз чух, но не е вярно! Вече имам фобия – втълпих си, че това чудовище
е Божие наказание… че иска да ме умори… и за малко да драсна клечката в бензина.
- Има и други начини. – продължих с убеждението, че щом не е подпалил
автомобила, значи е здравомислещ, но той ме опроверга:
- Опитах някои, но без ефект… Беше ми жал за колата, но заради тази
напаст я зажулих петдесетина метра по мантинелата.
Предположих, че затова сега пътува на стоп, но той поясни:
- Не, взеха я от “Пътна помощ”, но в колата им нямаше място и предложиха
да ме теглят в Мерцедеса. Предпочетох да пътувам на стоп - без компанията на онова добиче. Щом си стабилизирам здравето и си оправя бизнеса, ще пътувам с такси! Може да е непрестижно, но друг автомобил няма да купя…Че то по-срамно има ли – човек с “Ес”-класа да пътува на стоп. Добре, че медиите не знаят за резила, че ако пишат…
Журналистическата ми карта беше на таблото и се почувствах неловко, но той не я видя. Както се оказа, бил недоскив заради обгазеното купе – престоял вътре три часа. Вече бяхме в града, но чаках да ми доразкаже своята злощастна история:
- Изведнъж всичко по таблото светна, и се уплаших, че ново късо съединение
ще е фатално. Нещо повече – имобилайзерът се включи и колата спря, а навън почна силен снеговалеж. Поради липсата на климатик бях карал на студено, а очите ми сълзяха и бях отворил прозорците. Хубаво, ама те се затвориха заради борд-компютъра, централното заключване блокира и аз стоях в колата просълзен, замръзнал и обречен на проклетата зъбла. С ръкомахане търсих помощ от минаващите коли, но те не допускаха, че баровец с такъв автомобил може да има проблеми. По мобилния викнах “Пътна помощ”, но имало задръствания… Дойдоха след три часа и още толкова ме търсиха под снега. Счупиха стъклото, измъкнаха ме и взеха колата. Предложих да я оставят и да вземат мен, но отказаха – имало магистрални апаши… Да бяха я обезкостили джамбазите, Тинчето можеше да изскочи, ама щом и митничарите не я откриха…
- Какво за митничарите? – заинтригувах се, а той се сепна:
- Не ти ли казах, че съм опитал всичко? Пуснах си анонимен сигнал, че мъж
с моето описание прекарва дрога в ампули, имплантирани в стомахчетата на гризачи. Чудя се как ми хрумна подобна глупост… По телефона не повярваха, но на митницата ми поискаха рушвет. Отказах, а те ме пуснаха въпреки моите “самопризнания” за мишката с ампулката – заявиха, че имала законното право на “индивидуална дозичка”.
Преди да зажули мантинелата някакви ловци пробвали с обучени котки, но от
страх пред зъбатката и сълзливата обстановка, само една маца се престрашила, влезнала в купето и излезнала през резервоара… Май е излязла “през багажника”, но не исках да му противореча. Вече замислях този разказ, когато той съзря моята карта. Помоли за лист хартия и написа договор за покупко-продажба на МПС. Не посочи
цена, само ми връчи ми талона с ключовете. Изкара “джобни” за ремонт и ме закле нищо да не публикувам. Това за него било изгодно – нов живот без спомени от Тинчето.
Поправих колата и поех по пътя на провала. Единственото, което отклони гризанката от “салона”, бе луксозното конкурентно списание. То излизаше веднъж седмично и беше скъпо, но ако вечер на седалката нямаше нов екземпляр от него, мишката нападаше кожата. Пробутах стари броеве от седмичника, в който работех, но тя се щадеше от неговото съдържание. Заподозряха ме в симпатии към конкуренцията, а и служебно се провалях – ако не напишех нещо интересно, щях да бъда уволнен. Имах основание да наруша обещанието си пред онзи, който си купи спокойствие с цената на един мерцедес… Или да му върна прецакването, предлагайки на читателите най-после оригинален материал. Още повече, имах време да го напиша – бях арестуван за хулиганство, когато драснах клечката на колата. Не на последно място го дължа пред светлата памет на Тинчето, с надеждата, че се е споминала.

Иво Чолаков